Любовта явно ще е само мираж за мен

Здравейте, преди време бях споделила с вас “Баща ми плаши, че ще ме заколи, ако си тръгна“. Сега нещата не са много различни с тази разлика, че приятелят ми, който уж много ме обичаше, ме заряза преди почти 5 месеца. Липсва ми ужасно много, но същевременно не мога да забравя думите му (че не изпитва вече никакви чувства към мен, да не му звъня, да си намеря друг, не ме защитаваше, когато приятелите му се държаха лошо с мен, а го правеха, защото знаеха, че той вече не държи на мен, и още много лъжи и думи, действия, които не мога да преглътна и да простя).
Толкова много ме боли. Сама съм! Никой не ме обича, никой не държи на мен, не мога да разчитам на никого. Почти на 20 съм, а вече съм разбрала толкова много за живота, толкова много съм видяла. Приятелите ми, любовта ми, семейството ми – всичко е било фалшиво и временно.
Баща ми, след като завърших училище, започна да се държи още по-отвратително с мен, не се съобразява какво говори, как ми посяга и пред кого ми посяга. Не издържам да живея вкъщи, но нямам избор, няма къде да отида. Приятелите ми уж държат на мен, но и тях ги няма никакви. Почти всички заминаха да следват и дори се правят ,че не са ме познавали, а тези които останаха тук, в града, ме предадоха. Споделиха много важни за мен тайни пред други хора, които ме мразят и искат да ми направят проблеми. Приятелят ми, когото обичах и все още обичам с цялото си сърце, ме изостави, скъса с мен. Предпочете приятелите и свободата си пред мен (всичките му приятели са необвързани, без приятелки), явно никога не е държал истински на мен.
Опитвам се да си намеря работа, но е много трудно. Градът, в който живея, е малък и няма много възможности за работа, а ако не започна да работя, ще полудея, когато съм вкъщи. Не издържам. Усещам, че всичките тези проблеми започват да оказват влияние върху здравето ми. Не мога да се концентрирам за нещо важно, забравям, притеснявам се от най-малкото, постоянно ми идва да плача, (даже в момента ми се насълзиха очите), какви ли не мисли ми минават през главата.
Понякога имам чувството, че се задушавам, че не мога да дишам. Толкова много ли искам от живота? Защо всичко лошо все на мен се случва? Когато съм сред хора, се държа като някоя лигла, постоянно се смея, шегувам се, държа се като откачалка – един вид хората не ме взимат на сериозно. Усещам се, че дори и да знам нещо, питам хората, правя се (несъзнателно), че не разбирам за какво става въпрос. Не знам какъв човек съм. Просто никога няма да съм щастлива, а най-лошото е, че ставам като баща ми -характерът ми става като неговия.
Може би и затова приятелят ми ме изостави, защото когато съм ядосана, си го изкарвам на най-близките си хора – (той и майка ми), а когато някой друг ми се разкрещи, мълча, не се карам, но после доста време го премислям и анализирам, а то вече е минало. Истината е, че съм белязана завинаги от живота. Белязана съм да съм вечно нещастна, наранена и обиждана, а любовта явно ще е само мираж за мен. Просто исках да споделя с някого, какво ме измъчва и не ми дава мира.
Светла

 

Утеха.БГ:
Светла, твоят проблем идва от самосъжалението. Спри да се самосъжаляваш и да хленчиш. Има хора с много по-труден живот и все пак успяват да се реализират и да открият любовта.
А сега – конкретно. Твоето спасение е да си намериш работа и да станеш независима от родителите си. Ако трябва, премести се в близкия по-голям град. Новата среда ще ти повиши имунната система. В този живот човек трябва да се бори, а не да хленчи и да се самосъжалява особено когато е на 20 години. Ще получиш и други съвети от хората тук. Успех.
Магистър Станимир